Дъждът винаги ме е успокоявал, има някакво скрито вълшебство в него.Само че повече се наслаждавам на въображаемото слънце, проблясващо между капките.
Пиша в дневници, описвам всяка една мъничка капка, всеки един въображаем лъч светлина.Времето сякаш е спряло, само отвреме на време големият стенен часовник подсказва, че всъщост тече.В мен, покрай мен, с мен.А аз съм уморена да се надбягвам с него.Не бих ти го казала ако не чувствах онази задушаваща истина да тупти по слепоочието ми.
Дворът ми е кален от цялата стичаща се вода, а калта пропива в мен, както земята жадно всмуква дъждовното опиянение.
Не ми е тъжно и не съм самотна, само че мълча, защото нямам думи, с които да изкажа цялото това вълшебство, което се разкрива пред мен и се разлива по тялото ми като черно кафе.Радвам се на свободата си, но незнам как да се възползвам от нея, защото все още чувам тракането на веригата, която така грижливо беше стегнал около малкият ми глезен.
Но се ободрявам се и се възраждам и за последно оставям тук цялото си целомъдрие и се отдавам на бездушие, защото искам да се предам на гневна болка.Захвърлям го като ненужна вещ в дъжда и преглъщам всяко едно твое отсъствие, но не ти го прощавам, разбира се.
Дъжда измива лицата на толкова много по-добри от теб, само че аз търся само твоето фиктивно присъствие между тях и целувам само твоите отпечатъци по чашите...
Никотина изпълва всяка част от мен, но пък ми отнема по още един ден живот, такъв какъвто ми го рисуваше, само че върху скицника винаги бях само аз...
И защото не бих ти го казала иначе,ти го пиша за да не остана неразбрана, но щастието ми никога не е било така пълно както сега, докато се наслаждавам на спокойствието в банята или в спалнята или пред телевизора сама, защото докато ти беше тук, все нямаше място за мен в тях.Сега ме разтриса един блажен душевен оргазъм, докато кисна във ваната с часове, без сериозният ти глас да ми напомня колко закъснявам.Гоня те тогава от мислите си, защото неискам да присъстваш във фантазиите ми, гледайки ме как правя любов с други.За това пък пиша всичко в дебели тетрадки и ги оставям нарочно до възглавницата ти, а после излизам тихо, на пръсти за да не смутя четивото ти.
Не бих го казала гласно, но след това се чувствам отвратително, но продължавам да го правя, защото съм лицемерна и съм жадна за твоите викове после.
И от страх да не секне гласът ти, продължавам и бих се превърнала в изкусна развратница, такава каквато всъщост, ти винаги си искал да бъда...
