Докато малките ми пръсти потъват в клавишите, докато си играя на котка и мишка с виртуален любовник...не е изневяра, нещо по-дълбоко е,истинско е в нереалната си същност...
Не вижда очите ми, докато игриво флиртувам, нито как хапя устните си докато ми говори перверзни неща, но пък написаното от меките ми ръце, се забива в умът му и може би разтърсва душата му
Смеем се като деца, аз повече на малките игриви човечета
Не мога да го целуна, нито да го докосна, но това ми харесва повече, някак си хаотично е, а всъщост така подредено
Всеки ден в три
Често ме пита за живота ми, казвам обикновен е, подреден, а всъщост е постоянно разбъркан, не естествен и странен.Понякога ме иска завинаги, говори странни, безумни неща за вечността...Само, че той някак си не ми се вписва в пейзжа-реалния...прекалено е обикновен за мен, прекалено естествен...
И аз търся вечното, защото то никога не престава да съществува, но в друга форма, тяло, душа...Правя се на лесна и се хиля нелепо, но всъщост дълбоко в себе си мога само да ръкопляскам на глупаците и да завиждам на усмивките им...не са така изкуственни и напудрени като моите.
После слагам големи черни очила и се качвам в черната си кола и вече не мисля за виртуалната си прищявка, прекалено романтичен ми е, аз искам гадният мъж в домът си.Прекалено извратена ли съм?Може би...докато чакам да се прибере от поредно пътуване.Ама си струва, заради всички онези мигове на пърхащо щастие, често болезнено, но на мен така ми харесва...
Никой не вярва в любовта и във верността ми всъщост, а аз все така, ден след ден, минавам един и същ път до дома-онзи празния и приготвям вечеря.Тихо,без гняв от видимото отсъствие.Само ако можех да балсамирам любовта си за да остане тя вечна за поколенията, ала тя е все така неуловима...
Задръстане, David Guetta в колата, цигара и вкусове на виртуални целувки.Странен сюрреализъм...и имам чувството, че полудявам.Част съм от някаква смешна пиеса, а дишането ми е като бързо преминаване по телевизионни канали...запъхтяно, неуверено, едва доловимо стенание, като блед спомен...а споменът не е любов, той е просто отрязък от някаква действителност.И ако случайно решиш да бориш призраците, които ти я отнемат агонизираш, защото всъщост те са твоята непробиваема същност, а борбата е със самият теб.И потъваш в безкрайността на собственното си въобржение и надменост.Можеш единственно да докосваш себе си по онзи неповторим начин, който само ти наричаш чувствен, а всъщост е гнусен дори...
... любовта е лесна за постигане щом можеш дори да си платиш за нея, но тя никога няма да бъде така пълна и смисленна.Нито жертвоготовна, може да бъде красива понякога и добре да ухае, но тя винаги ще бъде чужда, защото може друг да я купи на по-висока цена.Чудя се дали самата аз не съм купената такава на моят съпруг...
Докато карам по до болка позатия път, лудост се чете в очите.Има ли капчица разум в безумието...?
Моторът угасва пред бяла къща и няма нищо друго, освен собственното ми дишане.След всичко винаги остава само глухо мълчание.След всяка болка, след всеки смях, след всяка смърт...всичко потъва в тишина..
Връщам се пак към неясните мисли от деня, чувствам се тъпо, защото всъщост в това няма никакъв смисъл, но и скрита неискренност също.Просто игра, без очаквания, без минало, без бъдеще и любов дори няма, дори и платена, освен интернета, разбира се, но той пък е прекалено евтин..само, че желанията ми са искренни, истински, неподправени, такива, които не мога да нарека наивни, а женствено-еротични
Нещата винаги са прости, само ние ги усложняваме с дълго премисляне.Те са естественни, прекалено еднакви понякога...когато вървя по оживената улица, когато гледам нощем през прозореца пустия град, докато танцувам в ритъма на силната музика или спя погълната от тишината, докато говоря, мълча, пея, смея се, плача, живея и умирам, гасна и пламтя, обичам и не мразя...не мразя никой друг освен себе си.
А есента е толкова красива...
