Наслади се на фиктивния залез заедно с мен. Такъв е, защото отдавна вече е тъмно. Протегни ръце и целуни светлините. Нищо, че не са звезди, а празнуващите ни съседи. Сипи си от преполовената бутилка... не, по-добре пий от моята чаша! Усети вкусовете ни-моят и на перфектно балансираният Bushmills, който както знаеш, всъщост мразя. После говори или мълчи, все ми е тая. Пий!-правя се, че не те виждам. Вперила съм поглед във Витоша, а мислите ми се пръскат на хиляди парченца и нито една не се връща за да разкаже как е живяла самостоятелно. Чудя се до кога ще си играем на семейство. Мразех я тази игра като малка, но тогава просто спирах и се заигравах с друго. Не че и сега не мога да ти кажа, да си гледаш работата, но съм една идея по-зряла. Пропита съм до кости от съмнения. Живея в своя собствен свят, в кутия от илюзии, а всъщост съм в палат-твоят, защото никога не стана достатъчно различен за да ми прилича. Обичам хаоса не само като звучене, а и като виждане, усещане, дори и мирис. Обичам да го чувствам в немирните си коси, в разбърканият шкаф със снимки, в неоправеното до обяд легло..., а ти, ти и сега си все така подреден, дори и в този момент, докато блуждаеш някъде, докато отпиваш от моята чаша, докато вятърът се опитва да проникне в душата ти...

 Трябваше да те сбъдна такъв, какъвто те исках докато можех. Но те оставих да бъдеш себе си и да ме завладееш. Смятах, че така поне един от двама ни ще бъде щастлив. Научих се да давам, да бъда като грешка като прошка като истина, научих се. Но вече не съм същата. Онази, другата- застрелях я. Лично – без угризения! Само за теб, заради теб. Разбирай го както искаш,измъчвай се, обвинявай ме. Не ми пука, мен вече ме няма. Тази душевност вече не е моята, просто трайно е заседнала в слабото ми тяло. Не ме нараняваш повече, разбираш ли!?

А всъщост тройната дестилация на любимото ти уиски никак не е лоша, напротив. Усещам как гори гърлото ми и топли тялото и като че ли, но само като че ли, пробужда онази забравена част от мен в съзнанието ми и ми припомня коя бях. Усмихвам се и ми става приятно както някога в прегръдките на баба ми. После отново заковавам поглед в нищото и осъзнавам, че съм само аз, само ти, всъщност двамата, но не съвсем.

Всеки ден търся смисълът на съжителството ни. А тази вечер смисълът е следният-понякога за да задържиш нещо истинско, трябва доста да се жертваш. Е, аз пък от инат ли, от глупост ли се уморих. Или ми е по-лесно да се оправдавам, знам ли. Просто нямам сили повече, нямам и какво да дам. Искам всичко сега на момента, ако не става-спирам! Чуваш ли? –Сипи ми още. Така по-лесно изчезват контрастите, остават опастностите, безсилието ми е вече пословично.Изживях този спомен, който исках да бъдеш. Сега всичко е минало. Както вчерашният ден, когато изтрих обувките си от калта. Къде намерих толкова кал в София не знам. Късмет-такъв, какъвто напоследък ме спохожда често. Кога стана толкова страшно, че и в сънищата си престанахме да бъдем искрени...? Искам си пак обратно всяко мъничко усещане, всяко леко докосване, нежно като парченце млечен шоколад.

Сега съм друга, такава каквато ти ме пожела-горда съм като трибунала на ООН , като римската култура, като „триумфа на червилата”-нахална съм и мачкам хората...Сега съм друга и моето име не е от значение.

 

 

 

Само ако знаеш колко до болка познати усещания! След години на компромиси, жертви, опити за едностранно напасване към другия в името на ... Отказах се да бъда сянка на сянката си; този живот не съм го поръчвал и нямам намерение да го плащам доживот. A la guerre comme a la guerre, а след мен – и потоп.