Сега целувам мъжът до себе си и ставам тихо . Не искам да нарушам неговият мир. Излизам на пръсти от стаята и сипвам чаша вино. Празнувам. Пия за теб-онзи ревниво пазеният и силно обичаният. В кристалните отблясъци на чашата виждам очите ти-студени са. И не е от синият им цвят.Просто последният ти поглед беше такъв. Още помня го. И денят помня-и той беше студен.
Втора чаша-покорна съм. Да,научих се да бъда такава. Кой казва,че не мога да бъда различна?Твърде дълго се надсмивах  над живота. После изгубих се, изгубих себе си.

Трета чаша-самотна съм. Поглеждам към спалнята, където тихо спи  моят мъж сега. Никога не му казах за теб, знаеш ли?Той така и неразбра онзи мой отнесен поглед понякога.Тогава съм на нашето място с теб-помниш ли -онзи хотел в планината? Където каза, че ще бъдеш с мен винаги, помниш ли?Там отивам понякога и искам все същата стая.Ти ходи ли някога там?

Четвърта чаша-пияна съм. Но не е от виното, а от вина. Виновна съм, че бях слаба и нямах сили да се боря за теб. Виновна съм, че не направих  толкова неща, когато трябваше. Виновна съм, че те пуснах да си отидеш. Не казах нищо-помниш ли?Тогава сълзите ми пресъхнаха завинаги.
Пета чаша-градът се събужда. Буден ли си и ти? Мислиш и ти понякога за мен над някоя чаша с вино?Търсиш ли в нея очите ми? Питаш ли се каква съм сега или са избледнели вече чертите на лицето ми?
Шеста чаша-намразих червената течност. Досущ като кръвта, когато загубих детето ни. Още помня сълзите ти. И как те намразих тогава и в колко нищожен се превърна света. Душата ми се хранеше с въглени.
Сега празнувам! Шест чаши вино, по една за всяка година от нашата раздяла.Това мога да ти дам, нищо повече. Оставям те. Отивам  да прегърна мъжът в леглото си  и мисленно да го помоля за прошка, че друг зае вечерта ми. За отделеното време на теб в тези редове и за всички онези отнесени погледи. Хайде,тръгвай! Време е да си отиваш. До догодина-за следващата чаша вино.

Горе главата, времето лекува, както се казва. Е, не напълно, но почти. Шест години не са малко, но споменът ще избледнява, така както изветрява и отворената бутилка вино, ако не бъде изпита своевременно.

Нещото, което остава зад гърба ни, понякога ни кара да живеем малко нереално. Защо ние хората все гледаме назад или напред във времето и никога - сега. Вси си мислим, какво е могло да бъде или какво може да стане, а рядко живеем днес. От миналото можем да вземем само мъдростта, бъдещето е толкова далече, че не се знае дали има утре, днес. Днес е слънчево, пролет е, дърветата са се разлистили, мирише божествено, днес имаш човек до себе си, който те прегръща, в когото се оглеждаш, днес е!